„УмираШТият Гьоте“ – не, в заглавието на сборника разкази, който държите в ръка,
няма правописна грешка. Това е преднамерена езикова игра. Ще разберете, когато
четете първия, едноименен разказ.
Събраните тук истории са само четири, но в тях читателят, който обича неподражаемия
стил на Томас Бернхард, ще бъде зарадван да намери много от любимото: разказите са
хем комични, хем мрачни; хем стоплящи като прегръдка, хем злостни като ритник.
В едната история умираШТият Гьоте копнее да му доведат от Кеймбридж философа
Витгенщайн, реално живял много по-късно от него.
В другата млад мъж се затваря в кула да чете и се питаме кой точно е Монтен.
Третата иронизира, а на места директно подиграва импулса да се бяга от миналото, от
себе си.
В четвъртата самият разказвач бива преследван от най-големия си враг:… родината.
Четири миниатюрни модела, в които се оглежда мощта на неподражаемия Бернхард и
които ни напомнят – къде с нежност, къде с ожесточение, – че авторът, макар да
твърди, че мрази историите/разкази, всъщност създава техни гениални образци.
