Почти напълно непознат за българския читател, сър Филип Сидни е една от емблематичните фигури на Английския ренесанс. Когато говорим за неговия най-бляскав период, т.нар. елизабетинска епоха, автоматично го свързваме най-вече с името на Шекспир. И с пълно основание – в различните жанрове, с които работи – лирика, кратък епос, драма – Барда успява да постигне онзи художествен синтез, който откроява най-значимите творци на епохата, Леонардо или Микеланджело например. Но както Леонардо и Микеланджело са немислими без своите предшественици, така и Шекспир твори в много жива и динамична, активно експериментираща среда. Изумително е как в рамките на последните петнайсетина години на XVI в. в елизабетинска Англия избуява, направо избухва, такова изобилие от талант. Около очевидните върхови постижения – сонетите на Сидни, Спенсъровия епос, драмите на Марлоу – гравитира създаденото от цяла плеяда забележителни автори – Томас Кид, Робърт Грийн, Джордж Чапман, Самюъл Даниъл, Майкъл Дрейтън.
Краткият живот на първия голям английски сонетист сър Филип Сидни прилича на произведение на изкуството – обичан от съвременниците си, високопоставен и високообразован благородник, ценен от кралицата придворен и дипломат, мислител, описан от Джордано Бруно като „един от най-редките и ярки духове на света“, пътешественик, пребродил Европа, воин, поет, теоретик на литературата. При цялото това многообразие на хипостази Сидни не е професионалист в никоя област. Всичко, което прави, излъчва аристократизъм и непринуденост, онази криеща изкуството sprezzatura, за която говори Балтасаре Кастильоне в „Придворният“.
