"Забравената книга" от Леонид Добичин | Електронна книжарница Booklover

Описание

Леонид Иванович Добичин (1894 – 1936) е една от най-трагичните фигури в руската литература. Живял почти до самия си край в провинцията, откъснат от културния живот на големия град, той независимо от това проявява такова дълбоко разбиране на историята, природата на съветския строй, човека, на каквото са били способни малцина от неговите съвременници.

***

 „Имало е такъв съветски писател – Леонид Добичин. На едно от събранията през 1936 г., на което формалистите били подложени на сурова критика и той също получил порицание (позорно, подражание на Джойс, Добычин  е нашият ленинградски грях), след като му дали думата (излязъл отпред, огледал всички и казал: „За съжаление, не мога да се съглася с това, което бе изречено тук“), напуснал залата и завинаги изчезнал...“

 — Дмитрий Воденников

„Той не приличаше на никого. Самобитен. Съществуваше в литературата – пък и не само в нея, - без да иска нищо, без да разчитa на нещо, без да се озърта на всички страни и без да се страхува, че ще сгреши.“

— Вениамин Каверин

„Добичин нищо не описва, не обяснява – той показва, дава дребни детайли, макар сюжетни, макар словесни, и тези детайли създават пълна, изчерпваща и дори някаква прекомерна представа за живота на неговите персонажи – за живота, който ги заобикаля, който ги е обезличил. Под микроскопа на Добичин се вижда много повече, отколкото през най-големия телескоп – и наистина: в живота таванът им е нисък, без звезди. Но Добичин си е имал свое небе.“

— Борис Парамонов

„Когато за пръв път ми попаднаха разказите на Добичин и се заех с четенето им, не ме напускаше усещането, че това е проза, почти огледална на Хармсовата. И бях озадачена по-късно от факта, че  никъде в литературоведски анализи и интерпретации на творческото му своеобразие, на стилистиката му изобщо, не срещнах подобно сравнение. Дори и намек за паралел между двамата. 

Разбира се, в случая зависимостта кой на кого прилича би трябвало да е обратната – все пак Леонид Добичин е роден 11 години преди Даниил Хармс, макар че се утвърждават в литературния живот по едно и също време. Така или иначе, доста по-младият Ювачов-Хармс „води по точки” по ред причини и не на последно място –  защото е роден и живее в „Меката” на културния кипеж – Санкт Петербург, а не в дълбоката провинция, някъде из покрайнините на тогавашна Русия. През 1927-а, когато излиза първият сборник с разкази на Добичин („Срещи с Лиз”), Хармс вече е достатъчно известен и оглавява литературната група ОБЕРИУ (Обединение за Реално Изкуство) , чиито участници въздигат в култ гротеската, алогизма, поетиката на абсурда. Ето какво пише близкият му приятел и съратник Яков Друскин, литератор, философ и изкуствовед: 

 „В неговите разкази и стихове се среща нещо, което обикновено наричат безсмислица, алогизъм. Но не разказите му са безсмислени и алогични, а животът, който описва в тях. А формалната безсмисленост и алогизъм на ситуациите, както и хуморът, са средство да се оголи животът, да се изрази реалната безсмислица на автоматизираното съществуване и някои реални състояния, присъщи на всеки човек. Ето защо той казваше, че в живота има две високи неща: хуморът и светостта. Под святост разбираше неподправения, жив живот. А хуморът му разкриваше измамния, застиналия, вече мъртъв живот: не живот, а само изтляла обвивка на живота, безлично съществуване.”

С пълна сила, струва ми се, това може да бъде отнесено и към прозата на Леонид Добичин. Впрочем, тъкмо тази прилика очевидно  отрежда и на двамата сходна съдба – преследване, охулване, неуточнена по време и място смърт, липса на гроб… Такава е жестоката участ и на други велики писатели от същата  епоха – достатъчно е да споменем Н. Гумильов, О. Манделщам, М. Цветаева.“


— Надя Попова

Забравената книга

Превод от :
Година на публикуване
2021
ISBN
978-954-8692-78-6
Оформление
Кирил Златков
Брой страници
308
Корица
Мека корица


Най-нови книги