Болката заема специално място в творчеството на Андре дьо Ришо (1907 – 1968)
не само защото бележи сензационната поява на автора си на литературната
сцена, а най-вече защото концентрирано и впечатляващо зряло за дебют
обединява характерните черти на писателския му почерк.
Преоткрит петдесет години след смъртта на Ришо, романът продължава да блести
със своята безпощадна истинност, с богато нюансирания си поетичен език и
повествователна структура. Чисто човешката перспектива, от която описва
любовната история между вдовица на френски офицер, загинал още в началото
на Първата световна война, и германски военнопленник, противоречат на
тогавашните обществени нагласи и патриотично обагрени представи за
порядъчност. Това провокира разгорещен дебат върху литературата и морала не
само във френската, но и в чуждата преса. Но полярните реакции на читателите
показват, че писателят е засегнал болезнена струна и неговият роман е послужил
като катализатор за разрешаване на една табуизирана тема.
Албер Камю, чийто баща е убит в първата битка при Марна, вижда в романа
известно сходство със собствената си съдба: „Не познавам Андре дьо Ришо. Но
никога няма да забравя неговата прекрасна книга, първата, която ми разказваше
за неща, които ми бяха познати“, пише той през 1951 г. По собствените му думи
това е литературното произведение, което го вдъхновява да стане писател.
Романът попада в ръцете му благодарение на Жан Грение.
„Прочетох го, както си заслужава, за една нощ и когато се събудих, дарен със
странна и нова свобода, колебливо поех през непозната земя. Бях осъзнал, че
книгите не носят само забрава и разтуха... Но и избавление, тържество на
истината, където злощастието внезапно показва истинското си лице. Болката ми
позволи да надникна в света на сътворяването.“
