"Тихото слънце" от Петър Денчев | Електронна книжарница Booklover

Тихото слънце

Издателство
Език на изданието:
български
Година на публикуване
2012
ISBN
978 954 491 768 5
Оформление
Христо Гочев
Редактор
Миглена Николчина
Брой страници
136
Корица
Мека корица


"Тихото слънце" е роман експеримент. Роман за един глас, който оцелява след физическата смърт и разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си.

"Майсторството на Петър Денчев е в способността му всеобхватно да опише и тълкува една метафизическа, а всъщност направо физическа заплаха. Тази прецизна политическа процедура на "Тихото слънце" обаче ни най-малко не снема напрежението в текста. Умът на Петър Денчев не облекчава никого. И това, което той предвещава като кошмар за цялото общество, е вече реалност във всеки един от нас.
Стига да си отворим ушите, разбира се."

Марин Бодаков

Прочетете написаното от Александър Кръстев Послушай тихото слънце, АЗ ЧЕТА

"Звукът на тишината" от Кремена Димитрова, вестник Новинар

 

***

Гласът, който сега чувате, е моят.

Първоначално той се чувстваше унижен, за да говори сам. Чувстваше се самотен и безпътен. А и аз не го чувах. Но след като се изстреля през комина, той изкрещя историята ми на един дъх: като вик на смъртник и усети как достига не до ушите, а до сърцата. Той се отдели от тялото ми, което беше превърнато на прах и пара, и започна да ме вика. Той ме зовеше, но аз вече не съществувах. Тогава гласът започна да шепне, а после да крещи. И така, до края на света.

Гласът, който сега чувате, е моят.

Историята, която той разказва, също ми принадлежи. Отпушете ушите си и не търсете източника на звуковите вълни. Не мислете, че този глас е вашият, или пък че чувате своите мисли. Дори да ви звучи така, трябва да знаете, че това е моят глас. Сега, когато част от тялото ми се изпари във въздуха, а останалата се превърна в прах, гласът е единственото живо нещо от мен. Името си не помня, защото отдавна го забравих. Имената вече не пускат корени в моята глава. Не зная дори номера, който е изписан до урната, където се съхранява праха ми. Този номер замества името ми, но това нищо не означава. Зная кой съм благодарение на гласа си.

Нищо не прощавам и прошка никой не заслужава.

На всички онези, които ме унищожиха, желая вечни мъки. Длъжник съм на другите: тези, които са принудени да мълчат. Затова ще продължавам да говоря. Така че единственото нещо, което все още ми принадлежи, е моят глас. По-точно аз принадлежа на него. Независимо от разстоянията и климатичните промени той се придвижва под слънцето с моята история, която разказва. В спалните и коридорите, аудиториите и баните. Без да има нужда от памет, той разказва историята за човека, чието тяло се превръща в остаряла обвивка; в костница, която крие тайните на разрушението. Гласът ми разказва историята как една забрана и желанието за справедливост ме превърнаха от човек в плешиво бебе с набръчкано чело. За кого ли е тази история? Нима ще има промяна, че се вълнувам толкова силно? Едва ли.

Ако гласът ми разказва за мен, той го прави от любов.


Най-нови книги